Част ТРЕТА

(Охрид - Стария град)

Оттам нататък сякаш всичко започна да се губи… Слезнахме по една дива горска пътечка, завършваща с кипариси,

към друга забележителност - църквата Йоан Канео, строена през XIIIв. Гледката отгоре те подготвя за нещо изключително… Църква е „кацнала” точно на ръба на скалата над самото езеро... - красива гледка, губеща се в просторната синева... НО на входа й те удря една задушлива и смръдлива тъмнина, а след нея вонящ клисар те дърпа за дрехата, за да си платиш входа, преди още да си влезнал... Исках да видя иконите и стенописите... Тъмно и неуютно, някак си.. не те предразполага да отвориш душата си, камо ли кесията си... Заскитахме по калдаръмените улички, за да попием от настроението...

Бели къщи с дървени чардаци, с нацъфтели мушката и циганета и ... вързаници чушки ни посрещаха със своята приветливост и битово ежедневие...

Стигнахме до Катедралния храм "Св. София" от средата на IXв

Когато княз Борис I приема християнството (864г.) и изпраща Климент и Наум в Охрид, разпорежда строежа на 7 катедрални храма в 7те областни български града. Съвременните македонци дори и не подозират или по-скоро не искат и да чуят на кого дължат тази чест! Вместо това, екскурзоводът в храма ще ви каже срещу 100 динара (или 2 евро), че храмът е построен от цар Самуил и с гордост ще посочи един от малкото семейни портрети на Алексий Комнин (нач. на XIв।). На въпроса ми къде е надписът с годината на градеж или на създателя, отговорът гласи "ние това си го знаем от други места и косвени бележки” …. Нямаше какво да коментирам… Храмът е огромен, с хубава градина и двор, превърнат в лятно кино.

По някакво странно стечение на обстоятелствата, в момента се поставяше пиесата за деца "Алисса во земьята на чудата"! И нашето усещане беше точно такова! :) Всичко ми дойде в повече… а всъщност, нищо от видяното не задоволи очакваното... Не бих могла да кажа точно разочарование, но за първи път се чувствам като на "омагьосано" място, в което имаш съвсем съзнателна представа за създаденото, но всички те убеждават в правотата на тяхната фантастика и те карат да приемеш умопомрачителния им фанатизъм за единствената реална философия и обяснение…

Слънцето беше на най-високото си място, мозъците ни достатъчно сварени, сетивата ни достатъчно обтегнати, за да продължим... Старият град - съкровището в Охрид, заради което бяхме дошли, - сякаш изчерпи предизвикателството и тайнствеността си... Онова, което търсихме, беше отдавна унищожено в миналото. Това, което виждахме в по-голямата си степен беше издигнато от идеологията на съвременния македонизъм и нямаше нищо общо с Духа и остатъка от времето, до което искахме да се докоснем... Пълен напред към някое ресторантче да удавим мъката си в бира и „македонска" кухня, неподозирайки, че изненадите не са спряли...

Ориентацията за избора на „добра кухня” беше количеството народ по заведенията. Кръвта ми закипя от едно рокерско сборище и решението дойде от само себе си... Само че, нямаше места... Един от дългокосите хайвани в купчината веднага предложи "негово коленце за местенце на мое дупенце" ...- ако не друго, поне тук усещах, че съм жива - наред с безумните им фантастики за историята, македонците не пропускаха и миг, в който можеха да се отдадат на флирта॥ да вкусят от живота, въпреки всичко останало... Всичко беше толкова лежерно и от само себе си подхвърлено, че и дума не можеше да става за мазните ориенталски погледи, опипвайки и мятащи те на кантара… Да, намериха ни места… макар и не „на коленце"…

От кухнята се носеше ароматът на домашна кухня, на гювечета, супички и домашно изпечен хляб в пещ… По едно сирене в гювече със студена бира беше изключително добра идея! И вода, много вода! Но да не си мислите, че „киселата вода” е с лимон! Нищо подобно! Оказа се газирана! Приятелката ми попита, сочейки изяденото вече гювече на съседната маса, дали е с месо. "Па нема мèсо... Сакате тавче гравче?" - Па, сакаме по едно..Вместо сирене в гювече, се оказа… посен запечен боб, гъст като за пануда!!! На учудените погледи, келнерът ни обясни "е, па сакахте тавче - овой тавче (гювече), без мèсо – па, само грав е!” Кой можеше да предположи, че на боба ще кажат „грав” (грах)?! На въпроса ми къде са патладжаните в моята поръчка, ми се посочиха доматите...А „'лебът” беше наистина „сечен” – с брадвата, на комати… - как да не се почувстваме като Алиса?!

Следобедът мина в сладки приказки и гости на нашата приятелка. Дойдоха и нейни приятели- съседи, с които (чувствайки се сред свои) споделихме съвсем пресните си впечатления…Коментарът им беше „Е, па нормално е да не моѓе се разбèрете! Кога езикот е рàзличен и не го барате!" Е, па…”сварно” си го бяха направили различен! Или по-скоро обратен на българските смисли, само и само да е различен!

Разбрахме за още няколко интересни местенца, които решихме да посетим. Нашата "школска дрўгарка” ни заведе до едното – Кръст-Джамия. Минахме през преките пътеки – през дворовете на няколко съседа, тъй като … пътят по принцип минавал от там, но хората решили да си разширят имота и сега пътят минава през двора им! Ако искаш да минеш и си им симпатичен – вдигаш резето на вратата, ако не – въртиш 2-3км с кола през централните улици... За проекти на подобни абсурди бях чувала и при нас, но там ги видях в пълно действие!

Кръст-Джамия се оказа едно доста интересно място и не по-малко абсурдно – и като история, и като визия, и като послание! Името идва от историята на строежа й. Легендата гласи, че новият османски господар решил да бутне камбанарията и на нейно място да издигне Джамия. През деня я градят, но през нощта пада. И така няколко дни по ред. На 7я ден, сънувал, че за да запази джамията, трябва да й постави кръст. Така и направил - И до ден днешен, над Полумесеца е издигнат Кръст, за да напомни, че за да съградиш нещо ново, трябва да използваш и да цениш сътвореното преди теб! Не мога да не скрия прилива на кръстоносния си ентусиазъм, който ме обзе тогава! Няма такова балканско чудо на друго място! Но като премина еуфорията, осъзнах, че това е не просто израз на власт или победа. След цялото разделение и настървение, все пак някой е достигнал до идеята, че Бог е един, независимо от имената му - Христос или Аллах!

Вечерта се отдадохме на земни страсти – пийване, хапване и вкусване от "македонската кухня” – в може би едно от най-хубавите и прилични заведения до самото езеро – Белведере. И тук не пропуснахме от закачките и майсторския флирт на сервитьора – нямаше начин: с такива „класни бугарки” подобно общуване си беше част от магията на цялото пътуване! Голямо търсене падна или по-скоро лудо забавление от наименованията в менюто! Очарование от истинска храна и напитки, поднесени с балкански финес (ако двете думи въобще могат да се съчетаят!) и мнооого любов!

Препоръчвам на всеки да опита "Охридска торта со чоколадов прелив" и Тиквешко вино! Ииии... разбира се, превърналите се в култови за мен македонски „плескавици"! Всяко нещо, направено от истински съставки, без заместители и овкусители, без подобрители и добавки, има запомнящ се и очарователен вкус! В България отдавна сме забравили дори вкуса на истинския печен хляб!

/следва.../

Македония - Втора част

Охрид! Толкова възпяван, мечтан, толкова духовно свързан с нас… Какво ли ни очакваше в действителност?

Отдалече се виждаше Самуиловата крепост с гордо развятото македонско знаме! Не можеше да се очаква друго! Влезнахме по бул. „Туристичка” (централният), на който веднага след табелата те заливат хора, предлагащи на лист хартия или просто парче от кашон "50€“ – по някаква логика трябва да се сетиш, че става дума за стаи под наем. Онова, което търсихме в Скопие, тук се оказа в изобилие и основен начин на живот. Може би заради факта, че Охрид все пак си беше като Черноморието... Имахме една обща съученичка, чийто съпруг беше от Охрид. Знаех, че в момента си е там, бяхме й поръчали да намери някаква прилична квартира. Човекът, зълвен девер на братовата шурейка, по-важното - таксиметров шофьор,–който щеше да ни приеме, дойде да ни посрещне. Идиотското обяснение на нашето ситуиране беше "някъде на Туристичка, до един магазин за битова техника и офис на DHL” (който офис беше с врата 50см!) - просто на този булевард НЯМАШЕ номерация! Човекът спря срещу нас, прескочи мантинелата с опитността на дива коза и преди да му кажем имената си, вече ни беше строил и изкомандорил какво да правим. Писали ми за нощувките, не съм си прочела мейла, не съм го потвърдила, той ги дал на друг.. свински черва от обяснения, НО... веднага ни заведе при някой негов "дрўгар"... Правим едни еквилибристики в предвижването и се спускаме в някакво движение, обратно на всички правила, но се оказва, че така карат всички...Спираме на автогарата, където обикновено валят предложения за настаняване. Буквално те дърпат за ръката. Нашият човек за 0 време направи 5-6 разговора от тел на негов колега, намерен по пътя, заяви, че „водил наши люде и не сака ебанци с него", заби им една цена и „ти ги водам" – казаното от него не понадлежеше на коментар. Завираме се в някаква двупосочна улица, с паркирали кой как свари от двете страни коли (няма тротоари) и двупосочно движение, въпреки това... Нашият бус трябваше да се размине с една маршрутка, която ни е преградила пътя, пред нас бе таксито, зад нас поне още 3 коли, но въпреки това, никой на никого не отстъпва и милимунда разстояние, а всеки крещи "мръдни назад!" Междувременно, хората си минават.. майки с детски колички, татковци с бойлери, баби мъкнат чанти от близкия пазар, тук -там някой се е сетил да разпъне сергия на същата тази улица.. или просто да си разтовари дините, дървата... Усещане за Ориент.. за Бангладеш може би... нищо, че бяхме уж по-на Запад... СТИГНАХМЕ заветната квартира! Почти на изхода, в нова къща, още в строеж, третият етаж беше без прозорци, но до втория всичко бе ОК. Отдолу имаше заведение – партизанската стоянка на всички таксиметрови шофьори в Охрид. Имаше и асма… И паркинг! Цената беше невралгично прилична – „10 евро на соба за 2 особи". В Македония като че ли наистина е важно не какво се продава, а кой се пазари за него! Условията не бяха прекрасни, но ... предвид всичките хватки да стигнем до тук, не вървеше от „кумова срама” да се отказваме… Приехме. Пък и стаята ни гледаше срещу Самуиловата крепост, нищо, че беше 2 х 3 м, та и с една колона по средата! :) Имаше и TV, макар с вилица в буксата за антена... Но, в крайна сметка – за толкова пари – толкова, а и не бяхме дошли да спим.. Искахме да попием максимално от атмосферата! … Оправихме се за 15мин। и излезнахме… Охридското езеро, за което толкова бяхме слушали, ни зовеше…

Тръгнахме пеш… Първата „забележителност” беше централната пералня – „Буба Мара”! Всичко се сушеше на открито – ей така на пътя ... сред треви, коли и камиони... Минахме през доста атрактивна махала - от едната страна къщи с цветя, от другата - двор с по 5 коли с поникнала трева в тях и кашони за сенници, по балконите купища вехтории, части от стари колела, спукани легени- семейни реликви, а между тях – редена царевица за сушене наред с прането… Това беше същата тази улица, в която стана задръстването… сега можехме дори да й се „насладим"… Туристическите агенции не идваха до тук - те все пак трябваше да запазят очарованието на Охрид... много ми приличаше на някой от нашите „цветни” квартали– но все пак нещо ме въздържаше да дам такова определение хората бяха различни… оказа се, че това било Влашката махала… Стигнахме до пазара, а от там Главната е на два скока ... По-скоро Чаршия... С всичките „атрибути” и "пискюли" за едно Балканско място, съхранило разточителния Ориент, но с претенциите за Началото на света от селски тип... Нощта се промъкваше от планината, а с нея улиците се изпълваха все повече с народ… Оказа се, че магазините работят до полунощ, по тепърва се разпъваха сергии и уличните продавачи бързаха да заемат по-удобни места... Центърът – шадраван, от ляво - църква, от дясно – джамия, в дъното – още една, за всеки случай... Всъщност, джамиите в Охрид се оказаха повече от църквите... а точно този град се е славил с факта, че е имал 365 църкви - за всеки ден по една! Не че и сега няма спомен от тях, но … -не са действащи! Тази нощ беше Празникът на Св. Петка, моята светица,- уж всички се бяха изнесли към нейния параклис в гората, но останалият свят беше решил да се изсипе на тази улица... От всякъде се носеше миризма на плескавици и скара, щастливи майстори приканваха за сочни пици и печени ядки с карамел, в някой ъгъл се въртеше захарен памук, в друг – се предлагаше сладолед и топли банички, гевреци, бюреци... на пътя някой си беше донесъл скарата и с машата от огнището обръщаше царевица на жар... търговци убеждаваха в уникалността на ръчната им стока с китайски произход, пазаряха се на какъвто език могат, плащаш в каквито пари имаш... Три дни отчаяно търсех магазин за сувенири – от онези, нашенските, каквито имаше в Етъра, в Стария Пловдив … Очаквах да ми се предложат познати стоки – като бит и костюми, очаквах и търсих работилнички на майстори - "занаетчии".. или поне магазини за техния труд… Вместо това – магазини, продаващи ибрици, табли за игра, джезвета, сервизи за „кайве” и декоративни чинии от мед, тънка и лека като станиол от шоколад…А вътре - млади усмихнати момичета, пребулени от земята до петите, се пазаряха с мен на английски за „по-лесно”... И малко български повей от нещо познато... Попивах от всичко това, въпреки количеството народ, разхождащ ми се по главата… Трябваше да си правя на моменти път с лакти… Музиката преливаше от заведение в заведение всичко се сливаше в един неописуем шум, глъч, навалица, пот и миризма на скара… Стигнахме края, опс ...извинете! От Македония започва всичко, нищо не свършва! НАЧАЛОТО – голям площад с градинки и с цветя, с величествения паметник на Св. Климент Охридски – покровителят на града, а и .. както разбрахме в последствие - "създателят" на Македонската църква! Нищо, че това чудо в Православния свят се е самопровъзгласило за самостоятелно едва през 1964г! Климент Охридски ще да е бил възкръснал междувременно ... НО можеш ли да спориш с македонец, който си вярва?! А когато вярващите станат повече и си на тяхна територия - предпочиташ да ги оставиш да тънат в суеверията си... Климент беше се обърнал на Запад - сякаш приканваше целия свят да се преклони в нозете му или по-скоро в тези на македонците... Пред него се разтилаше Охридското езеро - голямо, величествено, спокойно и равно... да го погалиш... По край пристанището имаше алея за разходки, а защо не и за колело? Сред градинките - пейки - мдааааааа.... какво по-хубаво от това да седнеш и да помечтаеш, да съзерцаваш водата, планините и отвъд... по стара източна традиция?! Пред нас в далечината беше Албания, на ляво се издигаха хълмовете на другия Национален резерват, от дясно – амфитеатрално надничаше величествено Старият град... Тук те обзема спокойствие и радост от живота... Въпреки цялата глъчка и тълпа наоколо... сякаш изпадаш в безвремие... Тук си себе си и сякаш чужд... Светлините се топяха във водите на езерото... Спокойно, тихо, поглъщащо те като бездна.... Старите корабчета се поклащаха безмълвно, сякаш притаили дъх от досега си с български туристи… някаква конвулсия преминава през теб от спомена за онази трагедия преди 2 години… като че ли си там и ставаш неволен свидетел на всичко... Всичко, което си слушал - с песните, с мъката, с възхваляванията и мечтите, с надеждите и архивите - всичко се излива като поток в мислите ти и ти ги хвърляш като монета точно там - в тъмните и дълбоки води, за да свържеш това място завинаги с теб...

Обратно към дома… вечерта приближаваше своя край, усещахме умората в очите си и желанието да си легнем - ако може точно тук, оставяйки се на целувките на морския бриз...

Ден Трети

Денят обещаваше да е хубав…и горещ. Както се полага за началото на август. Поне 40 градуса, може би и отгоре... нека да има… Стигнахме до извода, че разходката из Чаршията е губи-време и си обещахме да се съсредоточим в съществената част - културно-историческата. Тръгнахме към Стария град - на входа му ни посрещна огромното македонско слънце. Веднага след входа се виждат разкопките на Античкия театър. Не че съм предубена, но ... с Пловдивския не може и да си помисли да се „премери”... Заизкачвахме се по централната стръмна улица, осеяна със сергийки и дранкулки, ядки, шекер и лимонада... Идвайки от Влашката махала, тук ти се струва Рай...Стремеж за хубави къщи, за хубави градинки, дори тук -там и някаква аранжировка в западен стил... Цветното винаги радва, а и не липсваха красиви местенца - може би това беше най-доброто, на което бяха способни... Всеки беше тръгнал на поклонение... Денят беше 9 август – Празникът на Св.Пантайлемон, в чиято чест според преданието, Св. Климент Охридски е издигнал църква южно от Самуиловата крепост, на хълма Плаошник. Мощите на Св. Климент преди 2-3 години са били пренесени от манастира в тази църква, които на днешния ден тържествено се измиваха със светена вода и се изнасяха за поклонение на вярващите. Църквата е много красива, с изглед към езерото – лично за мен магнетично религиозно място, въпреки силната комерсиализация наоколо, а и в самия храм. НО ... не се поддавайте на легендите - не очаквайте да видите църква от 9 век, по-скоро съградена църква в стил 9 век. Пред нея всичко беше потънало в разкопки. Сериозни разкопки - само не знам как ще интерпретират намереното... Струва си да се види, а и в ден като този, слушайки православните песнопения в стар стил, може да се подадете на религиозен ентусиазъм... Може би от гледката и вярата, че това наистина са нетленните останки на Свети Климент... моят патрон в Университета, нашият Климент, който ни е донесал азбуката и който с помощта и подкрепата на българския княз Борис I е успял да я разпространи чак до тук, до предела на католическата диаспора… Усещането за прекосяване във времето и преосмислянето за извършените дела са много лични преживявания, които не могат да не подтикнат към прилив на национална гордост! Свещеникът ни натърка по едно памуче от светите кости, което отнесохме с нас като „реликва” … Една кутия, с две черни кости и длан, изкована от сребро - това е всичко от светеца... Дали наистина е от него? Вярата ни учи, че не трябва да се съмняваме, защото… тогава тя умира… Или вярваш, или познаваш…. – човечеството отдавна си е дало сметка за това…

Продължихме към върха на хълма – към величествената Крепост. На входа – знакът на Ал. Македонски! Един от екскурзоводите поясни с приятелски тон, че тя е съградена от "нашиот и вашиот цар Самуил". Сега разбирам усмивката на гърците в българския царски титул "самодържец, цар на всички българи и гърци", но пък поне за тези титли що кореспонденция се е изписало между двата Двора… но за Самуил? Горкият, в гроба си ще се обърне, ако разбере, че е бил „македонски цар”… а доказателство за неговия македонизъм - в Хрониката Йоан Скилица! http://www.mn.mk/istorija/4691-Belasicka-bitka .... Понякога е по-добре да спреш и да не мислиш... Може би така ще можеш все пак да се насладиш красивите гледки, които се разкриват от върха.... Езерото блестеше под жарките лъчи на слънцето – толкова синьо-зелено, толкова чисто, че се виждаше какво има по дъното му!... Разхождаш се по крепостната стена и все пак... не може да не се усмихнеш на наивността, когато забележиш и с просто око изграждането на цялата стена... само преди 10г. тук е имало просто ров... Няма лошо – македонците поне дават луди пари, за да изградят историята си, под претекст за „реставрация” - а, у нас позволяваме и погубваме собственото си минало.... /следва.../

Македония - "Изгубената България" или "Земята на чудата"?

Македония - "Изгубената България"

или

"Земята на чудата"?

Македония – една от уж най-близките и обикновени за нас, българите, туристически дестинации, а все ми се изплъзваше като възможност за осъществяване... Може би, защото далечното и чуждото винаги е било по-интригуващо... Но колкото повече пътувах на Запад, толкова повече си давах сметка, че не познавам Балканите, уж бягах от "нашенското" (каквото и да значи това), а всъщност не го познавах... Бях слушала и чела достатъчно за Македония, познавах доста архиви и паметници от нашата история, които по една или друга причина са останали „отвъд”… Тръгнах с идеята да преоткрия забравеното българско - като занаяти, усещане, менталност и език, да видя с очите си всичките онези църкви, манастири и крепости, сътворени от българските владетели, съхранили величието на българския средновековен дух, за когото все се ядосвам, че рядко мога да открия в собствената си страна... Тръгнах с приятели, с моя минибус, с голяма палатка, с хладилна чанта и „бойно снаряжение за оцеляване”, без предварителна резервация за нощувка, с карта и маршрут, сътворен от мен – там, където тур операторите не можеха или не искаха да ме заведат.. Всяко пътуване крие изненади - и това не беше изключение, но най-вече като емоция от видяното и намереното...

Ден Първи:

Тръгнахме към 9ч сутринта. Денят беше 7 август тази година, неделя - топъл, слънчев, обещаващ положителни емоции... Някак си изгубихме ориентация за посоката още в Пазарджик...:) Но това няма да го броим - питането по пътя на случайни минувачи или на бензиностанция е част от позната тактика на всеки пътуващ българин из страната ни... В Боровец се насладихме на хубавия въздух и прохлада и продължихме в очакване да срещнем по пътя си още по-хубави места... една от точките беше все пак Националният Резерват на Македония -Маврово... :) В Кюстендил настана второто объркване. Очевидно е много сложно да се сложат на централните кръстовища табели за граничния изход от страната.

На границата – пунктът Гюешево - нямахме никакви проблеми, преминахме с личните си карти. Никой от нас не носеше международен паспорт и затова на македонския граничен пункт получихме по една хвърчаща бланка с входен печат, в която трябваше да попълним имената си и да представим на излизане от страната. Стриктно и обстойно провериха всички документи за колата - ако някой все пак беше пропуснал да си направи гражданска застраховка за чужбина, на ок. 2км преди българската граница имаше пункт, където да поправи грешката... С тази разлика, че там се издаваха единствено и само годишни застраховки, а не месечна, каквато предвидливо бях изкарала няколко дена преди пътуването. Разликата е трицифрена :) Съветвам всеки, решил да пътува, да си направи и мед. застраховка, макар минимална – за 5лв. В банките нямах възможност да обменя предварително македонски денàри (македонците скачат люто, ако някой обърка ценната им валута със сръбския дѝнар.) Изходът беше да тръгна с евро, които да обменя на място. На границата обаче нямаше чейнч бюра и прекосих границата с леко притеснение как ще плащам, докато настъпи новият работен ден.

Македония. Влезнахме с един вагон положителни очаквания. Пътят преминава през Осоговската планина - поредното общо нещо между нас, поделено с граничната бразда, за да напомни, че влизаме в Различното. Изведнъж като че ли горите изгубиха зеления си цвят, хълмовете станаха голи и пусти, релефът уж беше планински, но почти като равнинен, но ...и дупките изчезнаха. Няколкото сметища по пътя ни напомниха, че все пак сме си у нас. Малка почивка и отново на път. До Скопие стигнахме за около 2ч по магистралата от Куманово. Пътят е около 150км от границата, но има доста ограничения. Винетки в Македония не са необходими, но има магистрални такси - за цялата страна са на обща стойност около 10лв. Първото ми успокоение беше, което се оказа валидно навсякъде из страната, включително и в магазини, бензиностанции, църкви, музеи, хотели, та до сергии, селски пазари и частни квартири, че няма никакъв проблем да плащам в евро. С една разлика - по-малко от 1евро монета трудно ще се съгласят да ви вземат. Закръглянето е в тяхна полза. Ако попаднете на съвестен македонец, ще ви върне остатъка от окръглената сума в денари. По- малка е възможността, но не е изключена, да се плаща и в бг лева. Официалният курс, по който смятат всички е 1BGN : 30 DEN, респективно спрямо еврото е 1EUR :60 DEN. J Силният търговски нюх на македонците не ме остави да влезна един път в банка или "мeнувачница" (чейнч бюро) - алъш веришът сигурно и в танганайски „камъчета” би вървял успешно навсякъде :)

Скопие. Наближавайки града, видяхме на най-високия хълм Милениумския Кръст, разперил ръце върху столицата. Прилив на православен фундаментализъм или просто грандоманщина а ла Айфеловата кула - много скоро щяхме да разберем. Влезнахме в града към 17ч., местно време (1час назад от българското). Реално бяхме минали едва около 280км, но с великите ограничения по пътя Костенец - Гюешево от 40/50км, радарите зад всеки храст и 4-5 пиш-паузи, пътуването беше като с керван камили през пустинята. Иначе.. пътят беше само „направо” и без отклонения. Скопие ни посрещна с много прах, бетонни сгради, неугледност и ново строителство, но и с националистически поздрави към самите тях си, с гордо развяти знамена със слънчевия знак на Александър Македонски. Зад всеки ъгъл. По всеки повод и на всяка крачка щеше да ни се напомня, че те са негови преки потомци – всичките 2 млн. народ, без изключение! И всичко намерено и съградено, независимо от кого и кога през времето 4в.пр. Хр. до сега, незнайно защо, е белязано също от неговия славен знак. Много скоро щяхме да си дадем сметка не само, че друг не е стъпвал на тази земя, но и за нещо много повече... :) Признавам, че за мен като историк, и дори само като българка, тази история беше доста интересна …

Замислих се колко често и по какви поводи виждам нашия национален флаг и дали има някъде въобще надпис „На добър път, Българийо!”?! НЕ се сетих…

Въртяхме се в търсене на свободен и безплатен паркинг. Нали все ни подиграваха, че освен да четем, друго не правим, случайно се озовахме на паркинга на „Работничкия универзитет”, който впрочем е в Центъра на Скопие, на ок. 200м от "Скопската твърдина”,
Старата градска Чаршия, между най-големите мостове - на Гоце Делчев (с подобия на лъвове) и на Ал. Македонски.

С моята приятелка Ели се запътихме пеш към Чаршията с идеята да намерим "соби за издаванье", където да преспим вечерта. Още на „входа” й останах безкрайно учудена какво прави тук паметник на Скендербег, националният герой на Албания?! Да, той наистина е легенда в отбраната срещу турското нашествие през XIV/XVв. и може би заради него албанците падат под турска власт едва десетина години след падането на "центъра на света" - Константинопол (1453г.). НО от къде на къде в Македония?! Каква е неговата връзка със Скопие, когато е водил войните си в албанските гори?! Отместих поглед от величествения конник, за да се спра в малките "кафани" и "кафенета", накипрени със зеленина и дървени мебели в "медетерански стил", от които се чуваше турско-албанска реч. По средата на улиците от стари каменни блокове още стояха каналите за оттичане на отпадъчната вода, напомняща за антични времена.

Тръгнахме към вътрешността. Колкото по-навътре, толкова по-стряскащо. Малки семейни хотелчета, предлагащи домашен уют с балконски цветя и ... прането сред тях... Порутени къщи от керпич със сателитни чинии до скъпи хотели, малки дюкянчета с надписи на албански език с предлагани услуги за ремонт на дрехи, в които самите машини бяха с антикварна стойност, менувачници, бутици с дрехи, обкичени от първия до последния шев с пайети и блестящи стъкълца, златарски ателиета със стока на конвейрн, баничарници и кафенета с миндери, от които лъскаха черните очи на сюрия мъже… Някак си жените из тези заведения липсваха, дори рядко се срещаха по самите улички… На фона на антикварните дюкянчета с македонски носии ми беше супер странно разминаването с жени, пребулени от горе до долу с фереджета или с изпитващите ни от всеки ъгъл любопитни погледи на мургави мъже... Накъдето и да се обърнехме виждахме само джамии... Човек ще рече, че бяхме в центъра на някое селище из Дияр Бекир. Средновековната крепост над тази чаршия и величественият Кръст над хълма все пак ни опомняха къде сме... Не че някой по някакъв начин застраши сигурността ни, но атмосферата из тези стари сокаци, където туристът идва да попие историчността, някак си събуждаше странното усещане у нас за нещо тотално изгубено и ограбено… В този стар квартал нямаше и спомен за Православната и Възрожденска култура, той беше по-скоро част от най-новата история на новородената Македония – тази от последните 20г. От неговата старинност беше останало само името... За този културен шок не бяхме подготвени…

Много скоро се убедихме, че търсените от нас частни квартири няма, а нощувките в хотелчетата наоколо са мин. 25 евро „на особа”. На фона на прахоляка и развалините, независимо че бяхме в Центъра на столицата, ни се струваха ненормално високи цени. Упътиха ни към един "Фериен Дом". Върнахме се на паркинга и тръгнахме с колата да го търсим.. "на лево, на десно, па право..." - стигнааме. До последно се чудихме какво е това. Оказа се хостел за младежи! Идеята да спим там отпадна, но все пак решихме да проверим. В цяла Западна Европа, който е пътувал знае, че цените по тези места не са повече от 5-10евро максимум, защото и условията са такива - поне по 8д. в стая. НО.. цените в Македония се определят не от стойността на стоката, а от националността на купувача… J 25 евро/особа си беше може би "реалната цена" за Скопие... :) Не ни се оставаше на такова място… Тогава поведох групата към манастира в Нерези - едно от местата, които планувах да видя от 5г. Намира се в близост до Скопие – на един от хълмовете му (на гърба на Милениумския Кръст), на около 15км. И понеже храмът "Св. Пантайлемон" е забележителност от балканско (а може би и световно) значение, не бяха сметнали, че е необходимо да слагат каквато и да е табела до там! Който и да по попитате ще ви упъти - без значение дали е баба с бастун и 5 торби или полицая в центъра на кръстовището, или децата, които си играят на самата улица без страх от движението. С тази разлика, че всеки ще ви каже неговия си маршрут, който изключваше вече поетия... /следва/

След много прах и разбит път стигнахме в Нерези. В първия миг го асоциирах с култовия за пловдивчани манастир "Св. Кирик" по пътя за Асеновград. Но се оказа различно. Старата църква, съградена през XIIв. в епохата на Комнините, трептеше като перличка сред зелените поляни. Заключена и стаена, пазеше ревниво красотите си в падащата вечер… Нямахме търпение да настъпи утрото, за да отвори вратите си и да видя онези стенописи, вдъхновили Джото 150г. по-късно за създаването на неговата Пиета в Сикстинската капела...

Манастирът с каменните мозайки по пода и стария стъклопис на входната врата, беше възобновен, управителят на комплекса беше изключителен "свежар", с когото с лек флирт по македонски се договорихме на добра цена за нощувка – 17евро/човек. В стаята беше чисто, мебелите бяха от масив, в банята имаше вана с тангентор. TV, до която въобще не стигнахме, и нет – ама него "гръм го ударил"... Тераса с гледка към хълма и... поредната джамия! Бях се настроила да спя на палатка в гората - обичам летните нощи под звездите, близо до огън, когато планината ме обгръща, а на сутринта усетя с всяка фибра на тялото си събуждането на всяка тревичка, бръмбарче и буквално чуя "пукането" на зората... Обичах този миг на съприкосновение с Природата и исках да й се отдам с всичките си сетива в това свято място... За жалост, теренът не го позволяваше … Спахме в удобно легло, с чаршафи и след припека от 35 градуса и прахта през деня, банята беше мечтана и сбъдната благодат…

Ден Втори

На сутринта ни посрещнаха със закуска - домашно приготвена точена баница със сирене, с хрупкави корички, и домашно кисело мляко... Имаше дъх на слънце и сено... на домашно огнище с жар.. Пред мен се простираше цялото Скопие, обвито в пелена от смрад и смог, а аз се потапях в едни забравени и истински усещания … Келнерът ни попита какво кафе ще пием – нес, еспресо или „обично”? „Разбира се – с любов!” му казахме, но се оказа, че това било „обичайното македонско”, т.е. турско кафе – варено в джезве… Ухажването на персонала ме накараха да забравя моленията към Аллах в 5ч. сутринта от близката джамия... Очаквахме да дойде "всеки момент" управникът на църквата… Бяхме предупредили, а и ни бяха обещали по-ранен час, предвид тръгването ни… Междувременно, с Управителя отворихме една „наборска” приказка. Реши да ми отвори манастирските двери и да разкрие малко от тайните му, пазени от случайни посетители. В каменните основи на манастира, разрушен някъде през 60-те на миналия век от силно земетресение, Тито беше изградил свое местенце за бягство от партийните дела. Всичко, което е било затрупано от разрушението, в момента беше изложено по стените като музейни експонати - носии, грънци, предмети на битта. Сред тях се мъдреше картина на красиво Македонско девойче в носия.. а ла нашенската Кюстендилската мадона с прасковите… Всичко останало в тази зала, превърната в зимен ресторант със зидана камина, беше спомен от Партийно величие - тежки полюлеи от ковано желязо и мед, във формата на ... македонското слънце, дървени мебели на 100-ина години, препарирани цели мечки и мечета като спомен от ловните страсти и разбира се - снимки от задушевните купони на Величието в тази стая…

Нашият църковен управник не идваше… На другия ден – 9.08 – бил Празникът на Св. Пантайлемон и той „минал да вземе някакви неща от магазина за почерпка на гостите”, които се очаквало да бъдат около 1000, че и повече.. :) Между временно идваха и си отиваха още посетители – португалци, англичани... и нито един българин, разбира се, (освен нас) защото за нас църквата в Нерези е световно неизвестна... А, всъщност.. тя е едно от малките живи доказателства за първите лъчи на Ренесанса на Балканите. Кой я е "нацртал" не е известно, но е успял да вдъхнови редица майстори след себе си.. един от тях е и Боянският, нашенският… След много нерви и чакане, великият управник реши да се появи – с цели 2.30 часа закъснение и дори не благоволи да се извини... Даже вметна, че сме „отслабнали с 1/2кг” от чакане и било „полезно”! Изключителна гнусна личност на фона на всичко хубаво в това място и страхотно приветливия и гостоприемен персонал! Отвори дверите… От вътре ни обля светлина - струеше от всякъде на снопи: от малките прозорчета на купола, от небето, от вратата… самите стенописи бяха обляни и рисувани със светлина... Влизах в храм, независимо от таксата, която грубо ни поиска този нещастник, това беше храм, който те приковава за мълчание и съприкосновение, за размисъл, за потапяне на ума в сърцето и истинско общение … със Светлината… За първи път видях майчината болка в очите на Богородица от Свалянето на Сина й от Кръста, усетих тежестта на мъртвото тяло, което не е изпито и плоско, съхранило все още цветната си жизненост на човешката плът, докоснах се до една невероятна подробна детайлност на битта в Раждането на Исус - слугините бяха с дълги спуснати коси и големи, грамадни обици, с голи рамене - символ за ниския им ранг, поднасяха на златни подноси топли блюда, от чийто капаци със сложна орнаментика излизаше пара и .. към всичко това – мелничка за черен пипер: нямаше как да не се усмихне човек на този повей от източната съвременност на майстора-зограф... Всяка фреска в тази църква беше уникална, истинска, човешка, всяко лице носеше страданието и радостта от живота - истинския, неподправения... защото Бог, дарявайки ни с тяло за храм на душата ни, не ни е призовал да го измъчваме – и това, ако не е Ренесанс, какво друго?! Чакането и усилието си струваше… Дори този нещастник не можа да помрачи преживяното вътре, а Светлината от църквата удави всеки спомен за гняв в мен… Защо влиза един човек в храм, ако не да се пречисти и прероди?!

Отново към Скопие. Разделихме се с персонала с много усмивки и поздрави – всеки, който се отбие при тях, ще намери търсения уют и гостоприемство… А "неженатите момички сварно са добре дошли"... Взехме един от келнерите с нас, който ни показа доста по-добрия път: асфалт и не много стръмен.. на фона на разбития пущинак предната вечер, това си беше почти като "магистрала". Ако все пак решите да посетите това уникално място - пътят е от Държавна болница в Скопие, която е на доста голямо кръстовище, от него се завива така че, болницата ви остава в гръб и се тръгва по срещуположната на нея улица, 50м след кръстовището има отбивка наляво по стръмна улица - от нея сте право в манастира. А до Държавна болница се стига също по много лесен начин (след като обиколихме цялото Скопие предния ден, вече ни беше лесно :) От въпросното кръстовище пред болницата - само направо, преминава се през моста на Гоце Делчев, с лъвове, и от лявата страна на хълма, се вижда Скопската твърдина. От дясната страна на моста има отбивка за Скопския Университет с безплатен паркинг, но ако сте решили да разгледате Стария град, е по-добре от моста да продължите направо, да се качите на надлеза, който завива около крепостта и оттам се влиза в Стария град. На върха на хълма има доста голям безплатен паркинг и химически тоалетни, точно до Крепостта. За съжаление, не можахме да я видим освен отвън, защото беше затворена. Бяха изкопали нещо "голямо и велико от сите векове, кое ке обърне историята"... та, затова тръпна в очакване какво ще да е... Може би гащите на Ал. Македонски, а защо не и на самия Исус?! В Македония наистина се намират чудеса...

Покрай крепостта през градинката слезнахме към Старата чаршия от снощи, но от към горната й страна… Прекосихме улицата и пред нас се изправи старата дървена кула на църквата "Св. Спас". Насред мюсюлманска махала е цяло блаженство да откриеш такова нещо. Не ме обвинявайте в религиозен фанатизъм, минавам за верски и културно толерантен човек. Нямах и представа, че само след час, по целия път до Охрид (280км) ще срещаме само джамии! В село от 10 къщи щеше да има поне по 2 джамии! Може би нямаше така да недоволствам, ако се бях запътила на Изток, но не е и в тази посока.... Дадох си сметка за първото ми непознаване на "нашето" или по-скоро за промяната, която не исках да проумея или просто я бях пропуснала през годините... Дворът на църквата - каменен, спретнат, лъснат, олизан, грееше от чистота и приветливост... Бяло варосани стени и тъмни дървени перила на чардаците и външните стълби, нацъфтели мушката и здравец... някъде в дъното ми се мярна просната шарена черга, в центъра на двора - гробът на Гоце Делчев, а около него - градина от красиви лилави храсти, нацъфтели със ситните си цветчета. Вдишах от въздуха – миришеше като у нас...на бяло брашно и мекици… Очаквах едва ли не, че от някъде ще се появи пъргава мома с голяма медна тава и ще ни ги предложи… Вместо това една леля ме перна с метлата през краката, че съм й застанала на пътя... Чистиха.. беше понеделник: санитарен ден в македонските музеи. А църквата беше строена през XIXв., в иконостасите и резбата на олтара възрожденските ни майстори бяха оставили душите си... Не можахме да се докоснем до тях. Никакви молби и оправдания не помогнаха. "Вървете си!" – и това беше достатъчно, за да почувствам отчуждението…

Слизахме по уличките, ухаещи на запържен лук и августовска жега. Погледът ми шареше из всеки ъгъл и се опитвах да си харесам нещо.. нещичко поне… Дори сред цветята имаше опънато пране, веещо се ей така - на самата улица, през което всеки да мине, да пипне и остави отпечатък от себе си… Една красива чешма с толкова вкусна студена вода! Жегата обещаваше да бъде качествена – поне към 40градуса! Евалла на този, който се е сетил! И защо ли не се учудих – беше пред поредната джамия! Едно поне сме се научили на Балканите от нашите съседи – и то е да градим чешми, да запазваме живота и изворната сила, въпреки бурите, които ни сполетяват…

Завой към паркинга и беж… дадохме си сметка, че няма какво повече да видим тук.. може би е било прекалено крайно, но нищо в този град не ни предразположи за повече ... Да намериш изхода за магистралата към Тетово си е майсторство и изисква поне ориентация по слънцето. Най-добрите указания се дават в движение, докато чакаш на някой „семафор” от съседа ти по платно, който ти казва да завиеш от крайно „лево на десно” или обратно, или поне „вози по мене, па видиш каде ке стигна”… и ти возиш.. Имаш ли избор?!... В един сервиз ни казаха, че картата ни е „менте”, след като се опитаха да я „прочетат” обратно на надписите... Един чичо се затича от отсрещното платно, за да ни даде указания, а всъщност... се качи при нас и ни прекара пак и отново през цялото Скопие, за да го оставим, за където той беше тръгнал… Е, добре поне, че и ние „бяхме” в неговата посока... Излезнахме на магистралата. Магистрала - силно казано: път с по една лента в посока, но пък без дупки и без ограничения... Газ за Охрид! Решихме да си направим пикник в Националния резерват Маврово. В манастира ми обясняваха колко е красиво, как в близост има къмпинг, в който също трябва да се регистрираш, как всичко е „супер класно и го нема нийде по света”! След прахоляците на Скопие и режещите машини от всеки ъгъл, вече вдишвахме в представите си свежия въздух и се гласяхме за уникални гледки... Пътят вървеше покрай езерото Матка в каньона Маврово и е на 16км от отклонението на магистралата, по основния път за Дебър. Беше красиво и чисто, не отричам. В България на такива места щях да видя поне една изхвърлена торбичка или мазна хартия. Но чак пък „природно уникално”?! Миришеше леко на застояли водорасли и тиня – нормално, все пак е езеро и нищо не се влива, нито оттича от него… Това беше единственото място, където тук – там успяхме да видим бор… Само широколистна растителност… НАЦИОНАЛЕН РЕЗЕРВАТ! МИЛИ БОЖЕ! Не си давам и не заменям и педя земя от най-незначителната гора в България! Пътят от Стрелча до Панагюрище е по-красив! Толкова мило ми стана в този миг, когато се сетих за нашите гори… На който и язовир да иде човек, ще остане възхитен от гледки и природа, всеки е уникално неповторим за себе си! Всяка една от планините ни не е просто „различна”, тя е уникално различна в различните й места. Във всяка една от тях може да се побере Вселената и да предложи още… За първи път го осъзнавам с такава голяма сила! Ако любовта ми към нашите планини до сега е била плод на национално чувство, вече е и на туристическо! Но с гордостта от сравнението, настъпи и болката от спомена за зверските изсичания в Рила (заради новия лифт), на Студенец и Пампорово (заради новите хотели) и още къде ли не… Едно е да имаш, друго е да го оцениш , а трето и четвърто е да го опазиш и превърнеш с реклама в "уникалност" – може би така бих перифразирала един наш всеизвестен герой от „Мъжки времена”... Все пак си направихме пикника, използвайки дървения заслон на някаква водопречиствателна станция. Пазачът беше така добър да ни пусне. Иначе по пътя нямаше едно пънче, където би могъл да поседнеш дори само да съзерцаваш езерото! Дебър, на границата с Албания, беше само на около 40км и се вървеше по този път. Исках да видя Бигорския манастир, който е наречен така заради изсечения бял бигорски камък. Любопитното в него беше иконата на Борис I, чието име знаех, че е заличено с имената на сръбски крал। ПО някакъв начин беше свързан с нашата история, но времето беше доста напреднало и се запътихме към Охрид। С Ели си обещахме някой ден да тръгнем от Дебър към Адриатика и Драч. Независимо че пътят обикаляше около езерото, от тази повратна точка – дигата и краят на езерото – (където пак няма и ни най-малка резка указание) – пътят беше в окаяно състояние. Така че решихме да не си правим експерименти с чупене на кола и замръкване в шубраците. Обратно по вече известния път и на магистралата. Охрид с неговото езеро и Биляна ни очакваха! (следва...)