Част Четвърта

На другия ден решихме да тръгнем към манастира на Св. Наум. Идеята да хванем традиционните туристически корабчета не ни се стори добра, предвид странно неугледния и съмнителния им технически вид. Разбрахме, че има асфалтов път до там (ок. 30км от Охрид) и поехме в тази посока. Пътят върви по край езерото, минава през живописни и богати квартали/селца и ... на 2км от границата с Албания се поема на дясно до огромния паркинг без такса и без какъвто и да било ред на него। Паркира кой както може и както му е удобно, без да се прави сметка дали пречи на някого.

Мястото е обявено за Национален резерват и в него може да се обикаля само пеш. Със струпаните по пътечката сергии от циганско- балкански тип бяхме свикнали। :)

Има един приказен ресторант с градина с излаз на един от ръкавите на езерото, по което може да се разходи с лодка.

В някаква степен гледката ми напомни на Клептуза.

Или пък да хвърлиш монети в езерото за спомен...

Навсякъде се разхождаха свободно пауни. Тук те бяха обявени за "свещени".

Легендата гласи, че когато Наум и Климент дошли да създадат Охридската школа, всеки от тях основал и по един манастир в близост до града. Но тъй като самите те били отдалечени един от друг, се уговорили да изпращат врани като знак за някакъв проблем.

Всяка една врана, докосната от ръцете на светците, се превръщала в красив паун. За това пауните до ден днешен са толкова почитани на тези места. Македонската история е една красива приказка. И не по-малко легенда.

На вътре в полуострова се намира и манастирът на Св. Наум. Бял каменен манастир, съхранил идеята за душевната чистота. Вътре в него е и саркофагът на Светеца, покрит с червено платнище. Ще го откриете по неспирната върволица от религиозни ентусиасти и любопитни туристи. А, дали всъщност под това кубче с размери 40 х 40см е той?!

Религията изисква да вярваш, не да знаеш в действителност…

Красиво местенце, наистина! Зелените паркове, цветчетата в тях, величествените и спокойни пауни, разхождащи се като стражи, притихналото езеро, миещо основите на манастира... Далече от градския шум и светската блудност... – всичко това трябваше да създава усещане за душевен покой, да помогне на човек да намери верния път за себе си,

но някак си, сега, в този му вид, беше изпълнено с прекалена суета и показност... Пътуването ми бе замислено почти като „религиозно поклонение” и историческо преоткриване, в действителност се оказа едно "гледане от страни" и невъзможност за приобщаване към всеобщата истерия и показност...

Пътят към паркинга ни върна отново в балканската задушевност с носещия се аромат на скара и дървени въглища. Нищо друго тук не беше толкова истинско както ръчният хляб и сочните цвърчащи плескавици, каращи те да преглъщаш лакомо и жадно всеки път, когато се сетиш за тях… :)

Идващата буря разкри интересни гледки пред нас... :)

На връщане в Охрид, минахме през прословутите „Билянини извори"... Извори ли бе да ги опишеш?! Вместо тях - една огромна застроена площадка с кафе-ресторант в близост до малко кладенче с вода и статуя на девойка, перяща платно: Биляна.... А, толкова песни са се изпели за нея и на толкова сувенири стои! :))

Вярно, важна е девойката и нейната способност, не изворите... :) Защо ли не можах да го проумея по-рано? :)

Поехме посока към Струга – на срещуположния бряг на езерото. Деляха ни само 9км от „мило и драго” на всеки търговец "во Струга града, мамо, дюкян да имам...".

Упътвания за посоката на Центъра липсват, но някак си влизайки в потока на движението, се добива ориентация, че животът е около езерото. Липсват табели, липсват знаци, караш на слуки и разчиташ на това да не попречиш на някого, а по презумпция пречиш на всички в този град. Влезнахме в някаква разбита глуха улица, започваща с впечатляващи сгради, но доста западнали, и завършваща с неугледни дворове и проснати килими по оградите. Тръгнахме пеш към Главната. Блъскахме се във всякаква измет, преодолявахме и купчината от изхвърлени кашони от стока на един магазин –ей, така, директно на пътя...Започваше на ръми. На ъгла на Главната един чичо, седнал на рибарско столче, продаваше домашна баклава, покрита с мътен найлон срещу дъжда…В сърцето на града се простираше безумна смесица от стара Възрожденска архитектура, доволно съсипана, и ново строителство с импозантни форми и крестящи цветове. По витрините – лъскави стоки и дрехи с пайети, стъклени камъчета и низове от всякакви бляскащи труфила и джунджурии. Разминавахме се с мургави мъже с претеглящи и мазни погледи и забрадени жени. На фона на всеобщата неугледност и мрачното мъгляво време, цареше необяснима натруфеност и бляскав кич. Премереността се беше изгубила. Тук не беше дори онази шовинистка Македония, която срещахме до сега. Тук беше друга държава… не знам коя, но беше страшно с толкова много цигания, боклуци и кич...

Намерихме почти веднага къщата на Братя Миладинови. Една истинска перла в цялата тази неугледност и кал. Бяла, величествена, с разкошни дърворезбовани тавани през открехнатите прозорци с медни первази и два величествени бора пред входа й. Мммммммммммм, усещане за Българско Възраждане, за богатите търговски къщи в Копривщица и Стария Пловдив, усещане за „у нас”. Беше превърната в „Дом на поезията”. Не можахме да я разгледаме, защото беше в реставрация, но пък .. остана поне доволното усещане, че имаше поне едно прекрасно място в този град и то беше свързано с българското! Братя Миладинови и делото им не бяха забравени и са превърнати в ценност. (А, кой се сеща в Бълагария за тях?!) И как няма да е така, след като техните имена се спрягат за "бащите на македонската поезия"! Мда... и македонската поезия си има начало и създател! И никой от наша страна не е оспорил на "братята” македонци кражбата и злоупотребата с националните ни герои и символи… Колкото повече опознавах съвременната Македония, толкова повече гняв се трупаше в мен срещу безхаберието и нехайството на нашите институции за защита на националната ни чест и достойнство.

Продължихме по Главната – затъвахме все повече в лъскава кич и кал. Беше твърде изтезаващо за сетивата ни да продължаваме по този начин. Кръгом към колата и беж! По-далече и по-бързо от това място! За миг си представихме отварянето на границите ни и заливането ни с всичките тези пайети, шалвари, кал и натруфеност .... бъррррррррррр....

Движението беше еднопосочно, в която и улица да се влезне… На една от пресечките попитахме минаващ полицай дали това е пътят за Охрид? „Карай, ке стигнеш!” – беше краткото му и обстойно обяснение… „На къде?” – не беше важно, важното е да си „на пътя”… :)

/следва..../