Отдалече се виждаше Самуиловата крепост с гордо развятото македонско знаме! Не можеше да се очаква друго! Влезнахме по бул. „Туристичка” (централният), на който веднага след табелата те заливат хора, предлагащи на лист хартия или просто парче от кашон "50€“ – по някаква логика трябва да се сетиш, че става дума за стаи под наем. Онова, което търсихме в Скопие, тук се оказа в изобилие и основен начин на живот. Може би заради факта, че Охрид все пак си беше като Черноморието... Имахме една обща съученичка, чийто съпруг беше от Охрид. Знаех, че в момента си е там, бяхме й поръчали да намери някаква прилична квартира. Човекът, зълвен девер на братовата шурейка, по-важното - таксиметров шофьор,–който щеше да ни приеме, дойде да ни посрещне. Идиотското обяснение на нашето ситуиране беше "някъде на Туристичка, до един магазин за битова техника и офис на DHL” (който офис беше с врата 50см!) - просто на този булевард НЯМАШЕ номерация! Човекът спря срещу нас, прескочи мантинелата с опитността на дива коза и преди да му кажем имената си, вече ни беше строил и изкомандорил какво да правим. Писали ми за нощувките, не съм си прочела мейла, не съм го потвърдила, той ги дал на друг.. свински черва от обяснения, НО... веднага ни заведе при някой негов "дрўгар"... Правим едни еквилибристики в предвижването и се спускаме в някакво движение, обратно на всички правила, но се оказва, че така карат всички...Спираме на автогарата, където обикновено валят предложения за настаняване. Буквално те дърпат за ръката. Нашият човек за 0 време направи 5-6 разговора от тел на негов колега, намерен по пътя, заяви, че „водил наши люде и не сака ебанци с него", заби им една цена и „ти ги водам" – казаното от него не понадлежеше на коментар. Завираме се в някаква двупосочна улица, с паркирали кой как свари от двете страни коли (няма тротоари) и двупосочно движение, въпреки това... Нашият бус трябваше да се размине с една маршрутка, която ни е преградила пътя, пред нас бе таксито, зад нас поне още 3 коли, но въпреки това, никой на никого не отстъпва и милимунда разстояние, а всеки крещи "мръдни назад!" Междувременно, хората си минават.. майки с детски колички, татковци с бойлери, баби мъкнат чанти от близкия пазар, тук -там някой се е сетил да разпъне сергия на същата тази улица.. или просто да си разтовари дините, дървата... Усещане за Ориент.. за Бангладеш може би... нищо, че бяхме уж по-на Запад... СТИГНАХМЕ заветната квартира! Почти на изхода, в нова къща, още в строеж, третият етаж беше без прозорци, но до втория всичко бе ОК. Отдолу имаше заведение – партизанската стоянка на всички таксиметрови шофьори в Охрид. Имаше и асма… И паркинг! Цената беше невралгично прилична – „10 евро на соба за 2 особи". В Македония като че ли наистина е важно не какво се продава, а кой се пазари за него! Условията не бяха прекрасни, но ... предвид всичките хватки да стигнем до тук, не вървеше от „кумова срама” да се отказваме… Приехме. Пък и стаята ни гледаше срещу Самуиловата крепост, нищо, че беше 2 х 3 м, та и с една колона по средата! :) Имаше и TV, макар с вилица в буксата за антена... Но, в крайна сметка – за толкова пари – толкова, а и не бяхме дошли да спим.. Искахме да попием максимално от атмосферата! … Оправихме се за 15мин। и излезнахме… Охридското езеро, за което толкова бяхме слушали, ни зовеше…
Тръгнахме пеш… Първата „забележителност” беше централната пералня – „Буба Мара”!
Всичко се сушеше на открито – ей така на пътя ... сред треви, коли и камиони... Минахме през доста атрактивна махала - от едната страна къщи с цветя, 
от другата - двор с по 5 коли с поникнала трева в тях и кашони за сенници, 
по балконите купища вехтории, части от стари колела, спукани легени- семейни реликви, а между тях – редена царевица за сушене наред с прането… 
Това беше същата тази улица, в която стана задръстването… сега можехме дори да й се „насладим"… Туристическите агенции не идваха до тук - те все пак трябваше да запазят очарованието на Охрид... много ми приличаше на някой от нашите „цветни” квартали– но все пак нещо ме въздържаше да дам такова определение хората бяха различни… оказа се, че това било Влашката махала… Стигнахме до пазара, а от там Главната е на два скока ... По-скоро Чаршия... С всичките „атрибути” и "пискюли" за едно Балканско място, съхранило разточителния Ориент, но с претенциите за Началото на света от селски тип... Нощта се промъкваше от планината, а с нея улиците се изпълваха все повече с народ… 
Оказа се, че магазините работят до полунощ, по тепърва се разпъваха сергии и уличните продавачи бързаха да заемат по-удобни места... Центърът – шадраван, от ляво - църква, от дясно – джамия, в дъното – още една, за всеки случай... Всъщност, джамиите в Охрид се оказаха повече от църквите... а точно този град се е славил с факта, че е имал 365 църкви - за всеки ден по една! Не че и сега няма спомен от тях, но … -не са действащи! Тази нощ беше Празникът на Св. Петка, моята светица,- уж всички се бяха изнесли към нейния параклис в гората, но останалият свят беше решил да се изсипе на тази улица... От всякъде се носеше миризма на плескавици и скара, 
щастливи майстори приканваха за сочни пици и печени ядки с карамел, в някой ъгъл се въртеше захарен памук, в друг – се предлагаше сладолед и топли банички, гевреци, бюреци... на пътя някой си беше донесъл скарата и с машата от огнището обръщаше царевица на жар... търговци убеждаваха в уникалността на ръчната им стока с китайски произход, пазаряха се на какъвто език могат, плащаш в каквито пари имаш... Три дни отчаяно търсех магазин за сувенири – от онези, нашенските, каквито имаше в Етъра, в Стария Пловдив … Очаквах да ми се предложат познати стоки – като бит и костюми, очаквах и търсих работилнички на майстори - "занаетчии".. или поне магазини за техния труд… Вместо това – магазини, продаващи ибрици, табли за игра, джезвета, сервизи за „кайве” и декоративни чинии от мед, тънка и лека като станиол от шоколад…А вътре - млади усмихнати момичета, пребулени от земята до петите, се пазаряха с мен на английски за „по-лесно”... И малко български повей от нещо познато... 
Попивах от всичко това, въпреки количеството народ, разхождащ ми се по главата… Трябваше да си правя на моменти път с лакти… Музиката преливаше от заведение в заведение всичко се сливаше в един неописуем шум, глъч, навалица, пот и миризма на скара… Стигнахме края, опс ...извинете! От Македония започва всичко, нищо не свършва! 
НАЧАЛОТО – голям площад с градинки и с цветя, с величествения паметник на Св. Климент Охридски – покровителят на града, а и .. както разбрахме в последствие - "създателят" на Македонската църква! Нищо, че това чудо в Православния свят се е самопровъзгласило за самостоятелно едва през 1964г! Климент Охридски ще да е бил възкръснал междувременно ... НО можеш ли да спориш с македонец, който си вярва?! А когато вярващите станат повече и си на тяхна територия - предпочиташ да ги оставиш да тънат в суеверията си... Климент беше се обърнал на Запад - сякаш приканваше целия свят да се преклони в нозете му или по-скоро в тези на македонците... Пред него се разтилаше Охридското езеро - голямо, величествено, спокойно и равно... да го погалиш... По край пристанището имаше алея за разходки, а защо не и за колело? Сред градинките - пейки - мдааааааа.... какво по-хубаво от това да седнеш и да помечтаеш, да съзерцаваш водата, планините и отвъд... по стара източна традиция?! Пред нас в далечината беше Албания, на ляво се издигаха хълмовете на другия Национален резерват, от дясно – амфитеатрално надничаше величествено Старият град... Тук те обзема спокойствие и радост от живота... Въпреки цялата глъчка и тълпа наоколо... сякаш изпадаш в безвремие... Тук си себе си и сякаш чужд... Светлините се топяха във водите на езерото... Спокойно, тихо, поглъщащо те като бездна.... Старите корабчета се поклащаха безмълвно, сякаш притаили дъх от досега си с български туристи… някаква конвулсия преминава през теб от спомена за онази трагедия преди 2 години… като че ли си там и ставаш неволен свидетел на всичко... Всичко, което си слушал - с песните, с мъката, с възхваляванията и мечтите, с надеждите и архивите - всичко се излива като поток в мислите ти и ти ги хвърляш като монета точно там - в тъмните и дълбоки води, за да свържеш това място завинаги с теб...
Обратно към дома… вечерта приближаваше своя край, усещахме умората в очите си и желанието да си легнем - ако може точно тук, оставяйки се на целувките на морския бриз...
Ден Трети
Денят обещаваше да е хубав…и горещ. Както се полага за началото на август. Поне 40 градуса, може би и отгоре... нека да има… Стигнахме до извода, че разходката из Чаршията е губи-време и си обещахме да се съсредоточим в съществената част - културно-историческата. 
Тръгнахме към Стария град 
- на входа му ни посрещна огромното македонско слънце. Веднага след входа се виждат
разкопките на Античкия театър. Не че съм предубена, но ... с Пловдивския не може и да си помисли да се „премери”... Заизкачвахме се по централната стръмна улица, 
осеяна със сергийки и дранкулки, ядки, шекер и лимонада... Идвайки от Влашката махала, тук ти се струва Рай...Стремеж за хубави къщи, за хубави градинки, дори тук -там и някаква аранжировка в западен стил... 
Цветното винаги радва, а и не липсваха красиви местенца - може би това беше най-доброто, на което бяха способни... Всеки беше тръгнал на поклонение...
Денят беше 9 август – Празникът на 
Св.Пантайлемон, в чиято чест според преданието, Св. Климент Охридски е издигнал църква южно от Самуиловата крепост, на хълма Плаошник. Мощите на Св. Климент преди 2-3 години са били пренесени от манастира в тази църква, които на днешния ден тържествено се измиваха със светена вода и се изнасяха за поклонение на вярващите. 
Църквата е много красива, с изглед към езерото – лично за мен магнетично религиозно място, въпреки силната комерсиализация наоколо, а и в самия храм. НО ... не се поддавайте на легендите - не очаквайте да видите църква от 9 век, по-скоро съградена църква в стил 9 век. 
Пред нея всичко беше потънало в разкопки. Сериозни разкопки - само не знам как ще интерпретират намереното... 
Струва си да се види, а и в ден като този, слушайки православните песнопения в стар стил, може да се подадете на религиозен ентусиазъм... Може би от гледката и вярата, че това наистина са нетленните останки на Свети Климент... моят патрон в Университета, нашият Климент, който ни е донесал азбуката и който с помощта и подкрепата на българския княз Борис I е успял да я разпространи чак до тук, до предела на католическата диаспора… Усещането за прекосяване във времето и преосмислянето за извършените дела са много лични преживявания, които не могат да не подтикнат към прилив на национална гордост! Свещеникът ни натърка по едно памуче от светите кости, което отнесохме с нас като „реликва” … Една кутия, с две черни кости и длан, изкована от сребро - това е всичко от светеца... Дали наистина е от него? Вярата ни учи, че не трябва да се съмняваме, защото… тогава тя умира… Или вярваш, или познаваш…. – човечеството отдавна си е дало сметка за това…
Продължихме към върха на хълма – към величествената Крепост. На входа – знакът на Ал. Македонски!
Един от екскурзоводите поясни с приятелски тон, че тя е съградена от "нашиот и вашиот цар Самуил". Сега разбирам усмивката на гърците в българския царски титул "самодържец, цар на всички българи и гърци", но пък поне за тези титли що кореспонденция се е изписало между двата Двора… но за Самуил? Горкият, в гроба си ще се обърне, ако разбере, че е бил „македонски цар”… а доказателство за неговия македонизъм - в Хрониката Йоан Скилица! http://www.mn.mk/istorija/4691-Belasicka-bitka .... Понякога е по-добре да спреш и да не мислиш... Може би така ще можеш все пак да се насладиш красивите гледки, които се разкриват 
от върха.... 
Езерото блестеше под жарките лъчи на слънцето – толкова синьо-зелено, толкова чисто, че се виждаше какво има по дъното му!... 
Разхождаш се по крепостната стена и все пак... не може да не се усмихнеш на наивността, когато забележиш и с просто око изграждането на цялата стена... само преди 10г. тук е имало просто ров... 
Няма лошо – македонците поне дават луди пари, за да изградят историята си, под претекст за „реставрация” - а, у нас позволяваме и погубваме собственото си минало.... /следва.../
