Македония - "Изгубената България"
или
"Земята на чудата"?
Македония – една от уж най-близките и обикновени за нас, българите, туристически дестинации, а все ми се изплъзваше като възможност за осъществяване... Може би, защото далечното и чуждото винаги е било по-интригуващо... Но колкото повече пътувах на Запад, толкова повече си давах сметка, че не познавам Балканите, уж бягах от "нашенското" (каквото и да значи това), а всъщност не го познавах... Бях слушала и чела достатъчно за Македония, познавах доста архиви и паметници от нашата история, които по една или друга причина са останали „отвъд”… Тръгнах с идеята да преоткрия забравеното българско - като занаяти, усещане, менталност и език, да видя с очите си всичките онези църкви, манастири и крепости, сътворени от българските владетели, съхранили величието на българския средновековен дух, за когото все се ядосвам, че рядко мога да открия в собствената си страна... Тръгнах с приятели, с моя минибус, с голяма палатка, с хладилна чанта и „бойно снаряжение за оцеляване”, без предварителна резервация за нощувка, с карта и маршрут, сътворен от мен – там, където тур операторите не можеха или не искаха да ме заведат.. Всяко пътуване крие изненади - и това не беше изключение, но най-вече като емоция от видяното и намереното...
Ден Първи:
Тръгнахме към 9ч сутринта. Денят беше 7 август тази година, неделя - топъл, слънчев, обещаващ положителни емоции... Някак си изгубихме ориентация за посоката още в Пазарджик...:) Но това няма да го броим - питането по пътя на случайни минувачи или на бензиностанция е част от позната тактика на всеки пътуващ българин из страната ни... В Боровец се насладихме на хубавия въздух и прохлада и продължихме в очакване да срещнем по пътя си още по-хубави места... една от точките беше все пак Националният Резерват на Македония -Маврово... :) В Кюстендил настана второто объркване. Очевидно е много сложно да се сложат на централните кръстовища табели за граничния изход от страната.
На границата – пунктът Гюешево - нямахме никакви проблеми, преминахме с личните си карти. Никой от нас не носеше международен паспорт и затова на македонския граничен пункт получихме по една хвърчаща бланка с входен печат, в която трябваше да попълним имената си и да представим на излизане от страната. Стриктно и обстойно провериха всички документи за колата - ако някой все пак беше пропуснал да си направи гражданска застраховка за чужбина, на ок. 2км преди българската граница имаше пункт, където да поправи грешката... С тази разлика, че там се издаваха единствено и само годишни застраховки, а не месечна, каквато предвидливо бях изкарала няколко дена преди пътуването. Разликата е трицифрена :) Съветвам всеки, решил да пътува, да си направи и мед. застраховка, макар минимална – за 5лв. В банките нямах възможност да обменя предварително македонски денàри (македонците скачат люто, ако някой обърка ценната им валута със сръбския дѝнар.) Изходът беше да тръгна с евро, които да обменя на място. На границата обаче нямаше чейнч бюра и прекосих границата с леко притеснение как ще плащам, докато настъпи новият работен ден.
Македония. Влезнахме с един вагон положителни очаквания. Пътят преминава през Осоговската планина - поредното общо нещо между нас, поделено с граничната бразда, за да напомни, че влизаме в Различното. Изведнъж като че ли горите изгубиха зеления си цвят, хълмовете станаха голи и пусти, релефът уж беше планински, но почти като равнинен, но ...и дупките изчезнаха. Няколкото сметища по пътя ни напомниха, че все пак сме си у нас. Малка почивка и отново на път. До Скопие стигнахме за около 2ч по магистралата от Куманово. Пътят е около 150км от границата, но има доста ограничения. Винетки в Македония не са необходими, но има магистрални такси - за цялата страна са на обща стойност около 10лв. Първото ми успокоение беше, което се оказа валидно навсякъде из страната, включително и в магазини, бензиностанции, църкви, музеи, хотели, та до сергии, селски пазари и частни квартири, че няма никакъв проблем да плащам в евро. С една разлика - по-малко от 1евро монета трудно ще се съгласят да ви вземат. Закръглянето е в тяхна полза. Ако попаднете на съвестен македонец, ще ви върне остатъка от окръглената сума в денари. По- малка е възможността, но не е изключена, да се плаща и в бг лева. Официалният курс, по който смятат всички е 1BGN : 30 DEN, респективно спрямо еврото е 1EUR :60 DEN. J Силният търговски нюх на македонците не ме остави да влезна един път в банка или "мeнувачница" (чейнч бюро) - алъш веришът сигурно и в танганайски „камъчета” би вървял успешно навсякъде :)
Скопие. Наближавайки града, видяхме на най-високия хълм Милениумския Кръст, разперил ръце върху столицата. Прилив на православен фундаментализъм или просто грандоманщина а ла Айфеловата кула - много скоро щяхме да разберем. Влезнахме в града към 17ч., местно време (1час назад от българското). Реално бяхме минали едва около 280км, но с великите ограничения по пътя Костенец - Гюешево от 40/50км, радарите зад всеки храст и 4-5 пиш-паузи, пътуването беше като с керван камили през пустинята. Иначе.. пътят беше само „направо” и без отклонения. Скопие ни посрещна с много прах, бетонни сгради, неугледност и ново строителство, но и с националистически поздрави към самите тях си, с гордо развяти знамена със слънчевия знак на Александър Македонски. Зад всеки ъгъл. По всеки повод и на всяка крачка щеше да ни се напомня, че те са негови преки потомци – всичките 2 млн. народ, без изключение! И всичко намерено и съградено, независимо от кого и кога през времето 4в.пр. Хр. до сега, незнайно защо, е белязано също от неговия славен знак. Много скоро щяхме да си дадем сметка не само, че друг не е стъпвал на тази земя, но и за нещо много повече... :) Признавам, че за мен като историк, и дори само като българка, тази история беше доста интересна …
Замислих се колко често и по какви поводи виждам нашия национален флаг и дали има някъде въобще надпис „На добър път, Българийо!”?! НЕ се сетих…
Въртяхме се в търсене на свободен и безплатен паркинг. Нали все ни подиграваха, че освен да четем, друго не правим, случайно се озовахме на паркинга на „Работничкия универзитет”, който впрочем е в Центъра на Скопие, на ок. 200м от "Скопската твърдина”, 
Старата градска Чаршия, между най-големите мостове - на Гоце Делчев (с подобия на лъвове) и на Ал. Македонски.
С моята приятелка Ели се запътихме пеш към Чаршията с идеята да намерим "соби за издаванье", където да преспим вечерта. Още на „входа” й останах безкрайно учудена какво прави тук паметник на Скендербег, националният герой на Албания?! 
Да, той наистина е легенда в отбраната срещу турското нашествие през XIV/XVв. и може би заради него албанците падат под турска власт едва десетина години след падането на "центъра на света" - Константинопол (1453г.). НО от къде на къде в Македония?! Каква е неговата връзка със Скопие, когато е водил войните си в албанските гори?! Отместих поглед от величествения конник, за да се спра в малките "кафани" и "кафенета", накипрени със зеленина и дървени мебели в "медетерански стил", от които се чуваше турско-албанска реч. По средата на улиците от стари каменни блокове още стояха каналите за оттичане на отпадъчната вода, напомняща за антични времена.
Тръгнахме към вътрешността. Колкото по-навътре, толкова по-стряскащо. 
Малки семейни хотелчета, предлагащи домашен уют с балконски цветя и ... прането сред тях... Порутени къщи от керпич със сателитни чинии до скъпи хотели, малки дюкянчета с надписи на албански език с предлагани услуги за ремонт на дрехи, в които самите машини бяха с антикварна стойност, 
менувачници, бутици с дрехи, обкичени от първия до последния шев с пайети и блестящи стъкълца, златарски ателиета със стока на конвейрн, баничарници и кафенета с миндери, от които лъскаха черните очи на сюрия мъже… 
Някак си жените из тези заведения липсваха, дори рядко се срещаха по самите улички… На фона на антикварните дюкянчета с македонски носии ми беше супер странно разминаването с жени, пребулени от горе до долу с фереджета или с изпитващите ни от всеки ъгъл любопитни погледи на мургави мъже... 
Накъдето и да се обърнехме виждахме само джамии... Човек ще рече, че бяхме в центъра на някое селище из Дияр Бекир. Средновековната крепост над тази чаршия и величественият Кръст над хълма все пак ни опомняха къде сме... Не че някой по някакъв начин застраши сигурността ни, но атмосферата из тези стари сокаци, където туристът идва да попие историчността, някак си събуждаше странното усещане у нас за нещо тотално изгубено и ограбено… В този стар квартал нямаше и спомен за Православната и Възрожденска култура, той беше по-скоро част от най-новата история на новородената Македония – тази от последните 20г. От неговата старинност беше останало само името... За този културен шок не бяхме подготвени… 
Много скоро се убедихме, че търсените от нас частни квартири няма, а нощувките в хотелчетата наоколо са мин. 25 евро „на особа”. На фона на прахоляка и развалините, независимо че бяхме в Центъра на столицата, ни се струваха ненормално високи цени. Упътиха ни към един "Фериен Дом". Върнахме се на паркинга и тръгнахме с колата да го търсим.. "на лево, на десно, па право..." - стигнааме. До последно се чудихме какво е това. Оказа се хостел за младежи! Идеята да спим там отпадна, но все пак решихме да проверим. В цяла Западна Европа, който е пътувал знае, че цените по тези места не са повече от 5-10евро максимум, защото и условията са такива - поне по 8д. в стая. НО.. цените в Македония се определят не от стойността на стоката, а от националността на купувача… J 25 евро/особа си беше може би "реалната цена" за Скопие... :) Не ни се оставаше на такова място… Тогава поведох групата към манастира в Нерези - едно от местата, които планувах да видя от 5г. Намира се в близост до Скопие – на един от хълмовете му (на гърба на Милениумския Кръст), на около 15км. И понеже храмът "Св. Пантайлемон" е забележителност от балканско (а може би и световно) значение, не бяха сметнали, че е необходимо да слагат каквато и да е табела до там! Който и да по попитате ще ви упъти - без значение дали е баба с бастун и 5 торби или полицая в центъра на кръстовището, или децата, които си играят на самата улица без страх от движението. С тази разлика, че всеки ще ви каже неговия си маршрут, който изключваше вече поетия... /следва/
След много прах и разбит път стигнахме в Нерези. В първия миг го асоциирах с култовия за пловдивчани манастир "Св. Кирик" по пътя за Асеновград. Но се оказа различно. Старата църква, съградена през XIIв. в епохата на Комнините, трептеше като перличка сред зелените поляни. Заключена и стаена, пазеше ревниво красотите си в падащата вечер… Нямахме търпение да настъпи утрото, за да отвори вратите си и да видя онези стенописи, вдъхновили Джото 150г. по-късно за създаването на неговата Пиета в Сикстинската капела...
Манастирът с каменните мозайки по пода и стария стъклопис на входната врата, беше възобновен, управителят на комплекса беше изключителен "свежар", с когото с лек флирт по македонски се договорихме на добра цена за нощувка – 17евро/човек. В стаята беше чисто, мебелите бяха от масив, в банята имаше вана с тангентор. TV, до която въобще не стигнахме, и нет – ама него "гръм го ударил"... Тераса с гледка към хълма и... поредната джамия! Бях се настроила да спя на палатка в гората - обичам летните нощи под звездите, близо до огън, когато планината ме обгръща, а на сутринта усетя с всяка фибра на тялото си събуждането на всяка тревичка, бръмбарче и буквално чуя "пукането" на зората... Обичах този миг на съприкосновение с Природата и исках да й се отдам с всичките си сетива в това свято място... За жалост, теренът не го позволяваше … Спахме в удобно легло, с чаршафи и след припека от 35 градуса и прахта през деня, банята беше мечтана и сбъдната благодат…
Ден Втори
На сутринта ни посрещнаха със закуска - домашно приготвена точена баница със сирене, с хрупкави корички, и домашно кисело мляко... Имаше дъх на слънце и сено... на домашно огнище с жар.. Пред мен се простираше цялото Скопие, обвито в пелена от смрад и смог, а аз се потапях в едни забравени и истински усещания … Келнерът ни попита какво кафе ще пием – нес, еспресо или „обично”? „Разбира се – с любов!” му казахме, но се оказа, че това било „обичайното македонско”, т.е. турско кафе – варено в джезве… Ухажването на персонала ме накараха да забравя моленията към Аллах в 5ч. сутринта от близката джамия... Очаквахме да дойде "всеки момент" управникът на църквата… Бяхме предупредили, а и ни бяха обещали по-ранен час, предвид тръгването ни… Междувременно, с Управителя отворихме една „наборска” приказка. Реши да ми отвори манастирските двери и да разкрие малко от тайните му, пазени от случайни посетители. В каменните основи на манастира, разрушен някъде през 60-те на миналия век от силно земетресение, Тито беше изградил свое местенце за бягство от партийните дела. Всичко, което е било затрупано от разрушението, в момента беше изложено по стените като музейни експонати - носии, грънци, предмети на битта. Сред тях се мъдреше картина на красиво Македонско девойче в носия.. а ла нашенската Кюстендилската мадона с прасковите… Всичко останало в тази зала, превърната в зимен ресторант със зидана камина, беше спомен от Партийно величие - тежки полюлеи от ковано желязо и мед, във формата на ... македонското слънце, дървени мебели на 100-ина години, препарирани цели мечки и мечета като спомен от ловните страсти и разбира се - снимки от задушевните купони на Величието в тази стая…
Нашият църковен управник не идваше… На другия ден – 9.08 – бил Празникът на Св. Пантайлемон и той „минал да вземе някакви неща от магазина за почерпка на гостите”, които се очаквало да бъдат около 1000, че и повече.. :) Между временно идваха и си отиваха още посетители – португалци, англичани... и нито един българин, разбира се, (освен нас) защото за нас църквата в Нерези е световно неизвестна... А, всъщност.. тя е едно от малките живи доказателства за първите лъчи на Ренесанса на Балканите. Кой я е "нацртал" не е известно, но е успял да вдъхнови редица майстори след себе си.. един от тях е и Боянският, нашенският… След много нерви и чакане, великият управник реши да се появи – с цели 2.30 часа закъснение и дори не благоволи да се извини... Даже вметна, че сме „отслабнали с 1/2кг” от чакане и било „полезно”! Изключителна гнусна личност на фона на всичко хубаво в това място и страхотно приветливия и гостоприемен персонал! Отвори дверите… От вътре ни обля светлина - струеше от всякъде на снопи: от малките прозорчета на купола, от небето, от вратата… самите стенописи бяха обляни и рисувани със светлина... Влизах в храм, независимо от таксата, която грубо ни поиска този нещастник, това беше храм, който те приковава за мълчание и съприкосновение, за размисъл, за потапяне на ума в сърцето и истинско общение … със Светлината… 
За първи път видях майчината болка в очите на Богородица от Свалянето на Сина й от Кръста, усетих тежестта на мъртвото тяло, което не е изпито и плоско, съхранило все още цветната си жизненост на човешката плът, докоснах се до една невероятна подробна детайлност на битта в Раждането на Исус - слугините бяха с дълги спуснати коси и големи, грамадни обици, с голи рамене - символ за ниския им ранг, поднасяха на златни подноси топли блюда, от чийто капаци със сложна орнаментика излизаше пара и .. към всичко това – мелничка за черен пипер: нямаше как да не се усмихне човек на този повей от източната съвременност на майстора-зограф... Всяка фреска в тази църква беше уникална, истинска, човешка, всяко лице носеше страданието и радостта от живота - истинския, неподправения... защото Бог, дарявайки ни с тяло за храм на душата ни, не ни е призовал да го измъчваме – и това, ако не е Ренесанс, какво друго?! Чакането и усилието си струваше… Дори този нещастник не можа да помрачи преживяното вътре, а Светлината от църквата удави всеки спомен за гняв в мен… Защо влиза един човек в храм, ако не да се пречисти и прероди?!
Отново към Скопие. Разделихме се с персонала с много усмивки и поздрави – всеки, който се отбие при тях, ще намери търсения уют и гостоприемство… А "неженатите момички сварно са добре дошли"... Взехме един от келнерите с нас, който ни показа доста по-добрия път: асфалт и не много стръмен.. на фона на разбития пущинак предната вечер, това си беше почти като "магистрала". Ако все пак решите да посетите това уникално място - пътят е от Държавна болница в Скопие, която е на доста голямо кръстовище, от него се завива така че, болницата ви остава в гръб и се тръгва по срещуположната на нея улица, 50м след кръстовището има отбивка наляво по стръмна улица - от нея сте право в манастира. А до Държавна болница се стига също по много лесен начин (след като обиколихме цялото Скопие предния ден, вече ни беше лесно :) От въпросното кръстовище пред болницата - само направо, преминава се през моста на Гоце Делчев, с лъвове, и от лявата страна на хълма, се вижда Скопската твърдина. От дясната страна на моста има отбивка за Скопския Университет с безплатен паркинг, но ако сте решили да разгледате Стария град, е по-добре от моста да продължите направо, да се качите на надлеза, който завива около крепостта и оттам се влиза в Стария град. На върха на хълма има доста голям безплатен паркинг и химически тоалетни, точно до Крепостта. За съжаление, не можахме да я видим освен отвън, защото беше затворена. Бяха изкопали нещо "голямо и велико от сите векове, кое ке обърне историята"... та, затова тръпна в очакване какво ще да е... Може би гащите на Ал. Македонски, а защо не и на самия Исус?! В Македония наистина се намират чудеса... 
Покрай крепостта през градинката слезнахме към Старата чаршия от снощи, но от към горната й страна… Прекосихме улицата и пред нас се изправи старата дървена кула на 
църквата "Св. Спас". Насред мюсюлманска махала е цяло блаженство да откриеш такова нещо. Не ме обвинявайте в религиозен фанатизъм, минавам за верски и културно толерантен човек. Нямах и представа, че само след час, по целия път до Охрид (280км) ще срещаме само джамии! В село от 10 къщи щеше да има поне по 2 джамии! Може би нямаше така да недоволствам, ако се бях запътила на Изток, но не е и в тази посока.... Дадох си сметка за първото ми непознаване на "нашето" или по-скоро за промяната, която не исках да проумея или просто я бях пропуснала през годините... Дворът на църквата - каменен, спретнат, лъснат, олизан, грееше от чистота и приветливост... Бяло варосани стени и тъмни дървени перила на чардаците и външните стълби, нацъфтели мушката и здравец... някъде в дъното ми се мярна просната шарена черга, в центъра на двора - гробът на Гоце Делчев, а около него - градина от красиви лилави храсти, нацъфтели със ситните си цветчета. Вдишах от въздуха – миришеше като у нас...на бяло брашно и мекици… Очаквах едва ли не, че от някъде ще се появи пъргава мома с голяма медна тава и ще ни ги предложи… Вместо това една леля ме перна с метлата през краката, че съм й застанала на пътя... Чистиха.. беше понеделник: санитарен ден в македонските музеи. А църквата беше строена през XIXв., в иконостасите и резбата на олтара възрожденските ни майстори бяха оставили душите си... Не можахме да се докоснем до тях. Никакви молби и оправдания не помогнаха. "Вървете си!" – и това беше достатъчно, за да почувствам отчуждението…
Слизахме по уличките, ухаещи на запържен лук и августовска жега. Погледът ми шареше из всеки ъгъл и се опитвах да си харесам нещо.. нещичко поне… Дори сред цветята имаше опънато пране, веещо се ей така - на самата улица, през което всеки да мине, да пипне и остави отпечатък от себе си… 
Една красива чешма с толкова вкусна студена вода! Жегата обещаваше да бъде качествена – поне към 40градуса! Евалла на този, който се е сетил! И защо ли не се учудих – беше пред поредната джамия! Едно поне сме се научили на Балканите от нашите съседи – и то е да градим чешми, да запазваме живота и изворната сила, въпреки бурите, които ни сполетяват…
Завой към паркинга и беж… дадохме си сметка, че няма какво повече да видим тук.. може би е било прекалено крайно, но нищо в този град не ни предразположи за повече ... Да намериш изхода за магистралата към Тетово си е майсторство и изисква поне ориентация по слънцето. Най-добрите указания се дават в движение, докато чакаш на някой „семафор” от съседа ти по платно, който ти казва да завиеш от крайно „лево на десно” или обратно, или поне „вози по мене, па видиш каде ке стигна”… и ти возиш.. Имаш ли избор?!... В един сервиз ни казаха, че картата ни е „менте”, след като се опитаха да я „прочетат” обратно на надписите... Един чичо се затича от отсрещното платно, за да ни даде указания, а всъщност... се качи при нас и ни прекара пак и отново през цялото Скопие, за да го оставим, за където той беше тръгнал… Е, добре поне, че и ние „бяхме” в неговата посока... Излезнахме на магистралата. Магистрала - силно казано: път с по една лента в посока, но пък без дупки и без ограничения... Газ за Охрид! Решихме да си направим пикник в Националния резерват Маврово. 
В манастира ми обясняваха колко е красиво, как в близост има къмпинг, в който също трябва да се регистрираш, как всичко е „супер класно и го нема нийде по света”! След прахоляците на Скопие и режещите машини от всеки ъгъл, вече вдишвахме в представите си свежия въздух и се гласяхме за уникални гледки... Пътят вървеше покрай 
езерото Матка в каньона Маврово и е на 16км от отклонението на магистралата, по основния път за Дебър. Беше красиво и чисто, не отричам. В България на такива места щях да видя поне една изхвърлена торбичка или мазна хартия. Но чак пък „природно уникално”?! Миришеше леко на застояли водорасли и тиня – нормално, все пак е езеро и нищо не се влива, нито оттича от него… Това беше единственото място, където тук – там успяхме да видим бор… Само широколистна растителност… НАЦИОНАЛЕН РЕЗЕРВАТ! МИЛИ БОЖЕ! Не си давам и не заменям и педя земя от най-незначителната гора в България! Пътят от Стрелча до Панагюрище е по-красив! Толкова мило ми стана в този миг, когато се сетих за нашите гори… На който и язовир да иде човек, ще остане възхитен от гледки и природа, всеки е уникално неповторим за себе си! Всяка една от планините ни не е просто „различна”, тя е уникално различна в различните й места. Във всяка една от тях може да се побере Вселената и да предложи още… За първи път го осъзнавам с такава голяма сила! Ако любовта ми към нашите планини до сега е била плод на национално чувство, вече е и на туристическо! Но с гордостта от сравнението, настъпи и болката от спомена за зверските изсичания в Рила (заради новия лифт), на Студенец и Пампорово (заради новите хотели) и още къде ли не… Едно е да имаш, друго е да го оцениш , а трето и четвърто е да го опазиш и превърнеш с реклама в "уникалност" – може би така бих перифразирала един наш всеизвестен герой от „Мъжки времена”... Все пак си направихме пикника, използвайки дървения заслон на някаква водопречиствателна станция. Пазачът беше така добър да ни пусне. Иначе по пътя нямаше едно пънче, където би могъл да поседнеш дори само да съзерцаваш езерото! Дебър, на границата с Албания, беше само на около 40км и се вървеше по този път. Исках да видя Бигорския манастир, който е наречен така заради изсечения бял бигорски камък. Любопитното в него беше иконата на Борис I, чието име знаех, че е заличено с имената на сръбски крал। ПО някакъв начин беше свързан с нашата история, но времето беше доста напреднало и се запътихме към Охрид। С Ели си обещахме някой ден да тръгнем от Дебър към Адриатика и Драч. Независимо че пътят обикаляше около езерото, от тази повратна точка – дигата и краят на езерото – (където пак няма и ни най-малка резка указание) – пътят беше в окаяно състояние. Така че решихме да не си правим експерименти с чупене на кола и замръкване в шубраците. Обратно по вече известния път и на магистралата. Охрид с неговото езеро и Биляна ни очакваха! (следва...)
