Екопътека "Бяла река"

Част Четвърта

На другия ден решихме да тръгнем към манастира на Св. Наум. Идеята да хванем традиционните туристически корабчета не ни се стори добра, предвид странно неугледния и съмнителния им технически вид. Разбрахме, че има асфалтов път до там (ок. 30км от Охрид) и поехме в тази посока. Пътят върви по край езерото, минава през живописни и богати квартали/селца и ... на 2км от границата с Албания се поема на дясно до огромния паркинг без такса и без какъвто и да било ред на него। Паркира кой както може и както му е удобно, без да се прави сметка дали пречи на някого.

Мястото е обявено за Национален резерват и в него може да се обикаля само пеш. Със струпаните по пътечката сергии от циганско- балкански тип бяхме свикнали। :)

Има един приказен ресторант с градина с излаз на един от ръкавите на езерото, по което може да се разходи с лодка.

В някаква степен гледката ми напомни на Клептуза.

Или пък да хвърлиш монети в езерото за спомен...

Навсякъде се разхождаха свободно пауни. Тук те бяха обявени за "свещени".

Легендата гласи, че когато Наум и Климент дошли да създадат Охридската школа, всеки от тях основал и по един манастир в близост до града. Но тъй като самите те били отдалечени един от друг, се уговорили да изпращат врани като знак за някакъв проблем.

Всяка една врана, докосната от ръцете на светците, се превръщала в красив паун. За това пауните до ден днешен са толкова почитани на тези места. Македонската история е една красива приказка. И не по-малко легенда.

На вътре в полуострова се намира и манастирът на Св. Наум. Бял каменен манастир, съхранил идеята за душевната чистота. Вътре в него е и саркофагът на Светеца, покрит с червено платнище. Ще го откриете по неспирната върволица от религиозни ентусиасти и любопитни туристи. А, дали всъщност под това кубче с размери 40 х 40см е той?!

Религията изисква да вярваш, не да знаеш в действителност…

Красиво местенце, наистина! Зелените паркове, цветчетата в тях, величествените и спокойни пауни, разхождащи се като стражи, притихналото езеро, миещо основите на манастира... Далече от градския шум и светската блудност... – всичко това трябваше да създава усещане за душевен покой, да помогне на човек да намери верния път за себе си,

но някак си, сега, в този му вид, беше изпълнено с прекалена суета и показност... Пътуването ми бе замислено почти като „религиозно поклонение” и историческо преоткриване, в действителност се оказа едно "гледане от страни" и невъзможност за приобщаване към всеобщата истерия и показност...

Пътят към паркинга ни върна отново в балканската задушевност с носещия се аромат на скара и дървени въглища. Нищо друго тук не беше толкова истинско както ръчният хляб и сочните цвърчащи плескавици, каращи те да преглъщаш лакомо и жадно всеки път, когато се сетиш за тях… :)

Идващата буря разкри интересни гледки пред нас... :)

На връщане в Охрид, минахме през прословутите „Билянини извори"... Извори ли бе да ги опишеш?! Вместо тях - една огромна застроена площадка с кафе-ресторант в близост до малко кладенче с вода и статуя на девойка, перяща платно: Биляна.... А, толкова песни са се изпели за нея и на толкова сувенири стои! :))

Вярно, важна е девойката и нейната способност, не изворите... :) Защо ли не можах да го проумея по-рано? :)

Поехме посока към Струга – на срещуположния бряг на езерото. Деляха ни само 9км от „мило и драго” на всеки търговец "во Струга града, мамо, дюкян да имам...".

Упътвания за посоката на Центъра липсват, но някак си влизайки в потока на движението, се добива ориентация, че животът е около езерото. Липсват табели, липсват знаци, караш на слуки и разчиташ на това да не попречиш на някого, а по презумпция пречиш на всички в този град. Влезнахме в някаква разбита глуха улица, започваща с впечатляващи сгради, но доста западнали, и завършваща с неугледни дворове и проснати килими по оградите. Тръгнахме пеш към Главната. Блъскахме се във всякаква измет, преодолявахме и купчината от изхвърлени кашони от стока на един магазин –ей, така, директно на пътя...Започваше на ръми. На ъгла на Главната един чичо, седнал на рибарско столче, продаваше домашна баклава, покрита с мътен найлон срещу дъжда…В сърцето на града се простираше безумна смесица от стара Възрожденска архитектура, доволно съсипана, и ново строителство с импозантни форми и крестящи цветове. По витрините – лъскави стоки и дрехи с пайети, стъклени камъчета и низове от всякакви бляскащи труфила и джунджурии. Разминавахме се с мургави мъже с претеглящи и мазни погледи и забрадени жени. На фона на всеобщата неугледност и мрачното мъгляво време, цареше необяснима натруфеност и бляскав кич. Премереността се беше изгубила. Тук не беше дори онази шовинистка Македония, която срещахме до сега. Тук беше друга държава… не знам коя, но беше страшно с толкова много цигания, боклуци и кич...

Намерихме почти веднага къщата на Братя Миладинови. Една истинска перла в цялата тази неугледност и кал. Бяла, величествена, с разкошни дърворезбовани тавани през открехнатите прозорци с медни первази и два величествени бора пред входа й. Мммммммммммм, усещане за Българско Възраждане, за богатите търговски къщи в Копривщица и Стария Пловдив, усещане за „у нас”. Беше превърната в „Дом на поезията”. Не можахме да я разгледаме, защото беше в реставрация, но пък .. остана поне доволното усещане, че имаше поне едно прекрасно място в този град и то беше свързано с българското! Братя Миладинови и делото им не бяха забравени и са превърнати в ценност. (А, кой се сеща в Бълагария за тях?!) И как няма да е така, след като техните имена се спрягат за "бащите на македонската поезия"! Мда... и македонската поезия си има начало и създател! И никой от наша страна не е оспорил на "братята” македонци кражбата и злоупотребата с националните ни герои и символи… Колкото повече опознавах съвременната Македония, толкова повече гняв се трупаше в мен срещу безхаберието и нехайството на нашите институции за защита на националната ни чест и достойнство.

Продължихме по Главната – затъвахме все повече в лъскава кич и кал. Беше твърде изтезаващо за сетивата ни да продължаваме по този начин. Кръгом към колата и беж! По-далече и по-бързо от това място! За миг си представихме отварянето на границите ни и заливането ни с всичките тези пайети, шалвари, кал и натруфеност .... бъррррррррррр....

Движението беше еднопосочно, в която и улица да се влезне… На една от пресечките попитахме минаващ полицай дали това е пътят за Охрид? „Карай, ке стигнеш!” – беше краткото му и обстойно обяснение… „На къде?” – не беше важно, важното е да си „на пътя”… :)

/следва..../

Част ТРЕТА

(Охрид - Стария град)

Оттам нататък сякаш всичко започна да се губи… Слезнахме по една дива горска пътечка, завършваща с кипариси,

към друга забележителност - църквата Йоан Канео, строена през XIIIв. Гледката отгоре те подготвя за нещо изключително… Църква е „кацнала” точно на ръба на скалата над самото езеро... - красива гледка, губеща се в просторната синева... НО на входа й те удря една задушлива и смръдлива тъмнина, а след нея вонящ клисар те дърпа за дрехата, за да си платиш входа, преди още да си влезнал... Исках да видя иконите и стенописите... Тъмно и неуютно, някак си.. не те предразполага да отвориш душата си, камо ли кесията си... Заскитахме по калдаръмените улички, за да попием от настроението...

Бели къщи с дървени чардаци, с нацъфтели мушката и циганета и ... вързаници чушки ни посрещаха със своята приветливост и битово ежедневие...

Стигнахме до Катедралния храм "Св. София" от средата на IXв

Когато княз Борис I приема християнството (864г.) и изпраща Климент и Наум в Охрид, разпорежда строежа на 7 катедрални храма в 7те областни български града. Съвременните македонци дори и не подозират или по-скоро не искат и да чуят на кого дължат тази чест! Вместо това, екскурзоводът в храма ще ви каже срещу 100 динара (или 2 евро), че храмът е построен от цар Самуил и с гордост ще посочи един от малкото семейни портрети на Алексий Комнин (нач. на XIв।). На въпроса ми къде е надписът с годината на градеж или на създателя, отговорът гласи "ние това си го знаем от други места и косвени бележки” …. Нямаше какво да коментирам… Храмът е огромен, с хубава градина и двор, превърнат в лятно кино.

По някакво странно стечение на обстоятелствата, в момента се поставяше пиесата за деца "Алисса во земьята на чудата"! И нашето усещане беше точно такова! :) Всичко ми дойде в повече… а всъщност, нищо от видяното не задоволи очакваното... Не бих могла да кажа точно разочарование, но за първи път се чувствам като на "омагьосано" място, в което имаш съвсем съзнателна представа за създаденото, но всички те убеждават в правотата на тяхната фантастика и те карат да приемеш умопомрачителния им фанатизъм за единствената реална философия и обяснение…

Слънцето беше на най-високото си място, мозъците ни достатъчно сварени, сетивата ни достатъчно обтегнати, за да продължим... Старият град - съкровището в Охрид, заради което бяхме дошли, - сякаш изчерпи предизвикателството и тайнствеността си... Онова, което търсихме, беше отдавна унищожено в миналото. Това, което виждахме в по-голямата си степен беше издигнато от идеологията на съвременния македонизъм и нямаше нищо общо с Духа и остатъка от времето, до което искахме да се докоснем... Пълен напред към някое ресторантче да удавим мъката си в бира и „македонска" кухня, неподозирайки, че изненадите не са спряли...

Ориентацията за избора на „добра кухня” беше количеството народ по заведенията. Кръвта ми закипя от едно рокерско сборище и решението дойде от само себе си... Само че, нямаше места... Един от дългокосите хайвани в купчината веднага предложи "негово коленце за местенце на мое дупенце" ...- ако не друго, поне тук усещах, че съм жива - наред с безумните им фантастики за историята, македонците не пропускаха и миг, в който можеха да се отдадат на флирта॥ да вкусят от живота, въпреки всичко останало... Всичко беше толкова лежерно и от само себе си подхвърлено, че и дума не можеше да става за мазните ориенталски погледи, опипвайки и мятащи те на кантара… Да, намериха ни места… макар и не „на коленце"…

От кухнята се носеше ароматът на домашна кухня, на гювечета, супички и домашно изпечен хляб в пещ… По едно сирене в гювече със студена бира беше изключително добра идея! И вода, много вода! Но да не си мислите, че „киселата вода” е с лимон! Нищо подобно! Оказа се газирана! Приятелката ми попита, сочейки изяденото вече гювече на съседната маса, дали е с месо. "Па нема мèсо... Сакате тавче гравче?" - Па, сакаме по едно..Вместо сирене в гювече, се оказа… посен запечен боб, гъст като за пануда!!! На учудените погледи, келнерът ни обясни "е, па сакахте тавче - овой тавче (гювече), без мèсо – па, само грав е!” Кой можеше да предположи, че на боба ще кажат „грав” (грах)?! На въпроса ми къде са патладжаните в моята поръчка, ми се посочиха доматите...А „'лебът” беше наистина „сечен” – с брадвата, на комати… - как да не се почувстваме като Алиса?!

Следобедът мина в сладки приказки и гости на нашата приятелка. Дойдоха и нейни приятели- съседи, с които (чувствайки се сред свои) споделихме съвсем пресните си впечатления…Коментарът им беше „Е, па нормално е да не моѓе се разбèрете! Кога езикот е рàзличен и не го барате!" Е, па…”сварно” си го бяха направили различен! Или по-скоро обратен на българските смисли, само и само да е различен!

Разбрахме за още няколко интересни местенца, които решихме да посетим. Нашата "школска дрўгарка” ни заведе до едното – Кръст-Джамия. Минахме през преките пътеки – през дворовете на няколко съседа, тъй като … пътят по принцип минавал от там, но хората решили да си разширят имота и сега пътят минава през двора им! Ако искаш да минеш и си им симпатичен – вдигаш резето на вратата, ако не – въртиш 2-3км с кола през централните улици... За проекти на подобни абсурди бях чувала и при нас, но там ги видях в пълно действие!

Кръст-Джамия се оказа едно доста интересно място и не по-малко абсурдно – и като история, и като визия, и като послание! Името идва от историята на строежа й. Легендата гласи, че новият османски господар решил да бутне камбанарията и на нейно място да издигне Джамия. През деня я градят, но през нощта пада. И така няколко дни по ред. На 7я ден, сънувал, че за да запази джамията, трябва да й постави кръст. Така и направил - И до ден днешен, над Полумесеца е издигнат Кръст, за да напомни, че за да съградиш нещо ново, трябва да използваш и да цениш сътвореното преди теб! Не мога да не скрия прилива на кръстоносния си ентусиазъм, който ме обзе тогава! Няма такова балканско чудо на друго място! Но като премина еуфорията, осъзнах, че това е не просто израз на власт или победа. След цялото разделение и настървение, все пак някой е достигнал до идеята, че Бог е един, независимо от имената му - Христос или Аллах!

Вечерта се отдадохме на земни страсти – пийване, хапване и вкусване от "македонската кухня” – в може би едно от най-хубавите и прилични заведения до самото езеро – Белведере. И тук не пропуснахме от закачките и майсторския флирт на сервитьора – нямаше начин: с такива „класни бугарки” подобно общуване си беше част от магията на цялото пътуване! Голямо търсене падна или по-скоро лудо забавление от наименованията в менюто! Очарование от истинска храна и напитки, поднесени с балкански финес (ако двете думи въобще могат да се съчетаят!) и мнооого любов!

Препоръчвам на всеки да опита "Охридска торта со чоколадов прелив" и Тиквешко вино! Ииии... разбира се, превърналите се в култови за мен македонски „плескавици"! Всяко нещо, направено от истински съставки, без заместители и овкусители, без подобрители и добавки, има запомнящ се и очарователен вкус! В България отдавна сме забравили дори вкуса на истинския печен хляб!

/следва.../